„...той все пак има с какво да живее — има си градината, има пчели, кокошки.
....Я да ми помогнеш. Стой тука и гледай таз пчела, тя скоро ще се рои. Аз ще ида да понагледам другите, а ти щом видиш, че изскочи роя, викай ме.
... На, роя изхвръкна. Наистина, във въздуха играеше на голямо черно кълбо рояк пчели.
...В едната си ръка Бодура държеше китка маточина, взе да ръси с нея роя и навсякъде из въздуха се разнесе приятна миризма. В другата си ръка той държеше празен кош, набучен на висок прът, и в същото време свиреше с уста, свиреше някак особено, еднообразно, но настойчиво — същия звук, като кога тече чучур. И все ръсеше с маточината.
Роят се издигна високо, забуча и Христо помисли, че вече ще избяга. Той не беше забелязал, че в коша бяха влезли вече някои мухи и след малко целият рояк, като се пречупи и слетя по-ниско, занавлича се също в коша. На дъното му вече се чернееше жива черна топка. Бодура все още свиреше с уста, лицето му беше изопнато. По ръцете и по шията му имаше пчели, но те не го жилеха.
— Познават ме те — казваше той, — нищо не ми думат.“
Цитат от разказът „Измама“ на Йордан Йовков (1880-1937), български писател от междувоенния период.
