„Медарка кацаше от цвят на цвят и смучеше нектар. Беше топло и приятно, небето се синееше като цъфнал лен.
...
Тя не обърна внимание на двете пухкави облачета, които изплаваха над планината и поведоха след себе си гъсти дъждоносни вълни.
Първият гръм я изплаши и Медарка се спусна назад. Но кошерите бяха много далеч. Затупаха едри капки. Тя сви мокрите си крилца и запълзя между сведените тревички.
Наблизо имаше прогнил дънер. Тя пропълзя с последни усилия до него, надзърна отсам, надзърна оттатък и откри една дупчица.
....
Медарка беше млада пчела и малко познаваше света. Тя не беше срещала никаква пречка по цветния си път и мислеше, че няма лошо същество върху необятната земя.
....
— А къде си ходила? — още по-грубо попита бръмбарът и пристъпи гордо.
— Събирах мед.
— Мед ли? Какво е то?
— Храна.
— А, тъй ли? — облиза се апетитно той. — Дай да видя!
Пчеличката изсипа върху сухо листо меда и се дръпна назад. Бръмбарът подуши, опита го и го изгълта наведнъж.
.....
Бръмбарът скръцна с пипалата си от яд, помъчи се да размаха крилата си, но ги отпусна безсилно. От дългото бездействие той беше се отучил да лети.
— Ах, да можех да хвърча! — изпъшка заканително той.
— Ако можеше да хвърчиш, ти нямаше да ограбваш другите! — отвърна пчеличката и отлетя към кошерите.“
Цитат от разказа „Медарка“ на Георги Славов Караславов (1904-1980), български писател, белетрист и драматург, академик.
